Ирен Леви

лезе вътре.

В моя свят нещата не изчезваха. Дори когато ги нямаше, остатъците дълго напомняха за тях. Така беше с всичко. С всяко мое работно място. С всяка моя любов. Искаше ми се някой да събере останките, да измие след поредното разпадане, да премахне всяка вещ, всеки вик от радост, всеки аромат. Но в моя свят никой не събираше пазарите. След сладките пъпеши дълго вонеше на гнило.

Няма смисъл да порасна. Само ще хабя повече плат за рокли.

Вратата се затвори след нея. Колко слаби сме жените – живеем заради желанията на мъжете си. И колко силни сме, защото обикновено успяваме да ги осъществим. Пред очите ми се появи бившият ми мъж, нощите до

Отдъхнах си. От грешките най-много мразя нелепите. Ако изобщо има други

Робин – попитах го в онази тъжна вечер, – къде точно боли, когато умре майка ти?

– О, знам ли? Боли, докъдето ти стига погледът, навсякъде, където си ти, и дори още по-нататък.

Колко слаби сме жените – живеем заради желанията на мъжете си. И колко силни сме, защото обикновено успяваме да ги осъществим

Всички жени имат мустаци, просто ги махат – каза баба.

– Мама няма.

– И аз така мислех за майка ми. Но когато я хвана склерозата и забрави да ги маха, се превърна в хайдутин

– Наистина ли ще оберем банка? – развълнувах се.

– Естествено.

– А ако отидем в затвора, вечно неумиращи? Ето на това му се казва доживотен затвор!

Погледнах и пред мен се появи размазаният ѝ образ. Може би затова я познах. Изглеждаше както преди, докато я гледаш през сълзи. Малко по малко очите ми се изчистиха и тя остаря.

– Знаеш ли... останах, защото се тревожа за теб. Но в ей такива моменти ми се иска да бях тръгнал.

Той се качи горе в стаята, а аз се натъжих колкото за мартини. Бутилка мартини.