Раненият рицар

Да знаеш кога да приемеш поражението беше изкуство, вече го знаех. Да се предадеш прекалено бързо беше въпрос на страх. Но да не се предадеш, когато всичко сочи, че страданието продължава прекалено дълго, също беше твърде опасно.

Когато отказваш да си платиш за любовта, понякога цената се вдига. Нарича се инфлация, в крайна сметка губиш повече, отколкото си се пазарил.

Отказвате да разберете, че любовта си има цена. Това я прави важна, пикантна, наситена. Струва твоя гняв, ревност, сърдечна болка, пари, време, здраве… –

Страх ме беше да не го убия, без да искам, иначе да го съм го размазал от бой тоя мой уж най-добър приятел.

– Приятелите не се ядосват на своите приятели за дреболии – показа тя със знаци.

моето. Луна беше момиче, обаче това не ѝ пречеше да си е страхотна. Понякога задаваше

но татко и приятелите му казваха, че създаването на добри навици е важно, за да не изглеждаш на шейсет, когато си на четирийсет.

Когато сведох поглед към ковчега ѝ, към спокойната ѝ усмивка, великолепното ѝ порцеланово лице, към бялата шифонена роля, която така обичаше, разбрах, че завинаги не е достатъчно дълго.
Не и за любов като нашата

Слънцето утре ще засияе, любов моя. Знам го.“
„Защото е длъжно ли?“ – попитах.
„Защото това беше първото, което Луна ми каза със знаци. Когато ѝ сплитах плитките преди шестнайсет години, попитах я дали тъгува за майка ѝ. Тя ми каза, че няма значение. Слънцето винаги щяло да изгрява за нея на следващия ден. И знаеш ли какво? Така стана. Умно момиче.“
„Такава е.“
„Благодаря ти.“ Съпругата ми се усмихваше към мен. „За този живот.“
„Аз благодаря на теб – отговорих. – Затова, че ме направи достоен да ти го дам

Човек има само един живот, Луна. Един опит в онова чудо, наречено щастие. Защо да лишавам себе си от нещата, които искам, понеже не съм ги получила във вида, в който съм се надявала да получа